20 проникновени цитата от Димитър Талев
Днес се навършват 50 години от гибелта на великия публицист Димитър Талев. Той е класик на българската литература. Неговото многообразно творчество не се изчерпва единствено с върховото му достижение в тетралогията " Железният светилник ", " Преспанските камбани ", " Илинден " и " Гласовете ви слушам ".
Оставил е доста разкази, повести и романи, мощна журналистика, изключително тази, основана във вестниците " Македония " и " Зора ".
Да си напомним някои от най-запомнящите се цитати на Талев.
„ Такава една чудна и толкоз хубава неразбория е животът! ”
“А в този момент - в този момент тя бе влезнала в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши в никакъв случай, няма да отмине, той няма в никакъв случай да се разсъни от този сън. И за какво не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка - не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше. ”
„ Човек постоянно е привикнал да дири аргументите и за положителното, и за неприятното вън от себе си. А те са вътре в нас. ”
„ Човек не трябва и не може да живее единствено за себе си. ”
“Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттова. Едно кътче, само че то като болежка обхващаше, владееше цялото му създание. ”
„ Слаба е и бедна човешката тирада, в никакъв случай не може да се изкаже изцяло това, което става в човешкото сърце. ”
„ Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната наслада, той постоянно жадува за нея и я търси. ”
„ Само с женска мощ може да се надвие мъжката мощ и непримиримост,тя е като водата за огъня. ”
„ Никога ли не се случва да се изпълни човешкото сърце догоре с наслада и да не гори, да не боли - паралелно с насладата, която идва, и тъгата, неутолимият блян по нещо изгубено или непостигнато? ”
„ Прекалено здравомислещ народ сме или по-точно, живели в тъга от епохи, ние не умеем да се радваме. ”
„ Народът в тъмна мрачевина. Ама ние сме в непозната страна... Това знайме ние за иго и тегло. Сега, виж ти... Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го. ”
“Страхът ми, съмненията ми и моята отпадналост. И всички тия гласове, всички тия болки в мене. Страхът ме кара да правя това, което не желая да правя, което не би требвало да правя. Подтиква ме срещу волята ми, срещу разсъдъка ми. Смущава ме, когато требва да бъда най-силен, разбърква, замъглява мислите ми, разклаща верата ми, пречупва силата ми, кара ме да се разкайвам, да се срамя от себе си. Аз ходя постоянно против него, отивам постоянно там, откъдето желае той да ме отблъсне, да ме прогони, да ме принуди да бегам. Винаги против него, с цел да го надделявам, само че това е мъчно и е една непрестанна битка, тежка, мъчителна. Аз желая да го изтръгна от сърцето си като злобен бодил, който се е впил там. Искам да се освободя от него, да освободя от него мозъка си, волята си, душата си. Искам да бъда свободен човек. И аз постоянно ходя против него, но това ме мъчи и изтощава. Откъде иде тоя боязън в мене? От какво се багра? Боя се от гибелта, багра се от премеждия и всевъзможни болки, багра се да не направя нещо, за което след това ще се разкайвам, от което ще се срамя, багра се и от присъдата на другите, от присъдата на моите най-близки хора, на другарите ми, та и на враговете ми. Искам да правя неща, които никой не би могъл, не би имал право да осъжда. Искам да мисля и да процедирам без боязън. Да бъде ясна всяка моя мисъл, да бъде твърда волята ми, да бъде твърда верата ми. А от кое място идват всички тия гласове и болки в мене? ”
